Василий Верешчагин
Художникът рисуваше най-тихите войници
в най-тъжната картина на света;
сълзи отново миеха самотните зеници
пред рамката, опряна на плета.
Изгубен сред браздите изпотъпкани край Плевен,
навярно в някой търсеше вина...
Но имаше ли право на съдбата да е гневен?
Той беше доброволец на война!
И облаците сиви, и безкрайните ливади
не спираха край него да шептят:
Рисувай, покажи това на стари и на млади...
Да видят нека всички този свят!
Съдбите, разпилени по поляни и сред ниви,
прекършени в един единствен ден...
След края на гърмежите и крясъците диви,
човекът е отново победен!
Рисувай униформите на падналите в боя,
показвай тези кървави глави!
Последният портрет така изглежда на героя -
край кален път, в посърнали треви...
Сълзи отново миеха, там, двете му зеници,
тъй близо до бленувания град!
Художникът рисуваше най-тихите войници...
Един от тях бе родният му брат.