Тутракан
Голямото кълбо над хоризонта се подава,
любов понесло пак и светлина;
далече над Америка звезди сега раздава
избягалата палава Луна...
Събужда се водата под вълшебните кристали
на плъзналите хиляди лъчи...
На него ние тайните си вече сме издали,
но Слънцето за своите - мълчи.
Изглежда много близо, но не може да го стигне
и цял живот орелът да лети;
а то върви нагоре - над града да се издигне,
над селските огради и врати...
Засветило отново - като майка ни прегръща;
за влюбените бави есента!
Над Тутракан и в този ден да грее се завръща,
на острова да чуе песента.
Пилее топлината по фасади, керемиди...
Рибарю, ти не спирай да плетеш!
На дунавския бряг отново иска да те види
как ласките му тихичко крадеш.
Там привечер изпращат го събрани всички лодки,
под старата рибарска махала.
На дървената пейка две сърца се гушат кротки:
то „Лека нощ“ им вече пожела...
Обръщат се към него пак цветята, та му казват:
ела и утре рано, подир мрак!
Светулките приготвят се поеми да разказват
и нижат се край дивия шубрак.
Пак сенките на къщите, семействата сплотили,
се спускат към покоя на нощта;
Под слънчевия огън що деца са се опили,
в прегръдката заспиват на баща...
В Япония отново манастирите се будят,
а някъде край стария Шанхай
надигат се в гнездото си две птички и се чудят -
отде ли иде кучешкия лай?!
Голямото кълбо зад хоризонта се е скрило.
Но, блеснала във бяла светлина,
загадъчно усмихва се под звездното ветрило
любимата ни мъничка Луна...