Издателят
Издателят - любезен господин във панталон
и бяла риза, впасана грижливо -
посреща ме забързано в читалищен салон,
усмихва се и кани ме вежливо.
Предлага ми кафенце със сметана, плодов чай,
кафява пура бързо ми избира;
разбрал, за мен че пушенето не е обичай -
кутията в бюрото си прибира.
„Не пишеш лошо - бива, и да знаеш че си пич,
но има още що да се желае.
Поезията твоя се равнява на Москвѝч,
приемем ли сега, че тя кола е.“
Започва да загражда всички грешки с химикал,
по стиховете мои да чертае!
Сърцето ми сломено плаче с тъжния вокал,
по кожата ми ледена потта е...
„До лъскавата Волга има още много труд,
и много дълги нощи да се мъчиш...
Би трябвало да бъдеш ти глупак, или пък луд,
та с първите си строфи да се пъчиш!
Къде е тази точка, и къде - това тире?!
Ти знаеш ли какво е „синоними“...
Защо умът ти друга дума тук не подбере,
смирено аз те моля, обясни ми!?“
Накрая ми разкрива, че това е Божи дар,
той в мислите ми трябва сам да диша.
Че не е никак лесен занаят, а много стар...
Бездарен ли съм - няма що да пиша.
И тръгнах си отчаян аз по пътя към дома,
решил, че тази ниша не е моя.
Тъй страдаше душата ми - изгубена, сама...
Но ето че се спънах на завоя!
Подскочих във леглото - та било е всичко сън!
Погледнах през прозореца във мрака:
издателят го нямаше в дома ми, нито вън...
За следващия вторник той ме чака!
Но в този сън аз грешките си бързичко видях -
една дузина... плюс една дузина.
На стихове „Москвѝч“ до вчера само автор бях,
а днес рисувам фар на лимузина...