Камък
Затворил съм вратата си за обич, за любов,
и с тежък катинар съм я заключил.
В душата ми навярно има стонове и зов,
но пликове с писма не съм получил...
С вериги здраво вързани са двете ми ръце,
че вече да прегръщам аз не искам!
Във фризера заключено е моето сърце
и седнал съм отгоре да натискам.
И спомените хвърлил съм в тъмницата сега -
далече от ума ми да будуват!
Превърнах се във камък най-случаен на брега,
мечтите си оставих да гладуват.
Понякога водата ме залива, като в сън,
но нищо живо вече не усещам -
сърцето ми не чува нито шепот, нито звън,
ни ласката достига го гореща.
Звездите се пилеят между облаци в нощта
и приказки не спират да разказват...
Но вече не потрепвам, и да слушам аз не ща;
светулките не чувам що ми казват.
Останал на брега между задрямал слънчоглед
и лунната пътека на водата,
бил някога човек, сега съм само камък блед.
За обич аз затворил съм вратата.