Самота
Аз пътувах все сам, и все сам се прибирах -
тишината за верен другар си избрах;
и когато пак бързах, когато се спирах
във прегръдката нейна след време разбрах:
Че дори и „здравей“ няма кой да ми каже,
да превърже душата ми тежко ранена;
или правия път със ръка да покаже,
ако някъде тя е в заблуда пленена.
И че нямах наблизо приятели стари,
но и също не можеше, блеснала в мрака,
да ме остра кама ненадейно удари...
Или дума обидна във миг да затрака.
И в поредното лято, в поредната есен
сам отпивах от чашата своя на бара...
Да пристигне все чаках по пътя си тесен
влак отново на тази безименна гара:
В самота да се лутам наляво-надясно,
по хартии намачкани нещо да пиша.
А гората зелена – минаваше бясно
край стъклото на моята дупчица миша...
Аз пътувах все сам, и все сам се прибирах -
в тишина да живея, без радост, избрах.
И билетите бели в албуми събирах...
Че пътувах наникъде – късно разбрах.