Няма те
Няма те. Няма те още на прага,
с ключ не заключвам вратата унила.
Да, но не идваш – сърцето ме стяга,
влачи се мъката в мене прогнила...
Приказни ласки в нощта не ме чакат,
няма го звънкият смях да ме гали;
чувам да свири на прелеза влакът,
сякаш тъгата пак в мен да запали.
Няма ги. В ранното утро ги няма
двете очи да ме сънено питат -
грейнали пак край реката голяма,
де се тополи високи преплитат:
„Спа ли добре? Целуни ме горещо!
Дланите твои не ме ли жадуват?
Да поизлезем? Сънува ли нещо?
Гълъби, виж – по перваза лудуват!“
Няма ги. Двете очи не ме питат,
устните мои не им отговарят...
Други навън се по пясъка скитат.
Кораб на кея отново товарят...
Споменът само сега ми остава...
Ято отново лети над водата -
празни надежди, лети, и раздава...
Чака те още унила вратата.