Музата отиде си
И музата отиде си... Ах, толкова е жалко -
не мога да напиша изречение!
Ще дойде ли в ума ми тя отново пак за малко?!
Това е за душата ми мъчение...
Великите поети се присмиват гръмогласно:
„Пропадаш във вековното забвение!
За слово, ти, най-бляскаво и чисто, първокласно,
не ще получиш вече вдъхновение...“
И ето ме да страдам, за съдбата си да плача...
Къде да търся вече упование?
Да вярвам че до края си бездарен ще се влача,
нима да имам трябва основание?!
При кой отиде, скитнице… Ела поне за малко,
за кратичко в нощта стихотворение!
Кесията с жълтици – само тя ме гледа жалко...
Върни се тук, и давам я в дарение!