Ботев кибритлията
През Ноември 1868 година до българската общност в Букурещ достига информацията, че двама български революционери се укриват от румънските власти, и живеят в мизерия и глад в изоставена вятърна мелница край Букурещ. По това време Васил Левски е с тежко възпаление в коремната област след операция, претърпяна по-рано през годината, и се налага постоянно да полага грижи за раната. Един от българите, отзовали се на помощ, е Иван Гатев, който тогава живее в Букурещ заедно с цялото си семейство и дори не знае кои са двамата, изпаднали в нужда, преди да се запознае с тях. Едва през 1901-ва година, 33 години по-късно, той разказва пред свои близки за срещата си с двамата български герои, като нарича единия от тях „Ботев кибритлията“...
Ботев кибритлията
Тъмата се спусна и идеше ясна
нощта под звездите - хиляда поне;
пред мене видях по пътеката тясна
аз дирите пресни на други коне...
Бе стара постройка от камъни бели,
отвън се не виждаше пушек изобщо;
промуших се леко, с дисаги дебели:
те бяха петима във стаята общо.
Отдясно бе Левски, с кичурите рижи -
разбрах, че един е от двамата той,
спокойно приседнал във своите грижи
и с рана в корема, потънала в гной.
До него бе Ботев – погледна ме бясно,
засили се бърже, а някой му викна...
Че бе кибритлия там стана ми ясно -
пред мен за секунди броени изникна!
Ревера ми хвана и здраво разтърси,
изсипа торбите на пода, що носех,
и бинтове почна, лекарства да търси
из тия неща, дето седмица просех.
Изправи се после, изтупа краката,
за името мое попита ме той,
и силно ми стисна тогава ръката:
„Ти знаеш ли, Ваньо, за малко постой!
Ти знаеш ли долу, ти знаеш ли, братко -
България мрачна е, сива сивее!
Сега ще ти кажа да чуеш накратко
народът как гладно и бедно живее...
Че майките страдат, а старците - гаснат;
по улици прашни се скитат дечица -
те в пълна мизерия, клетите, раснат,
протягат за хапката мръсна ръчица!
Ти знаеш ли долу, ти знаеш ли още...
Вилнеят душманите както си искат -
жени изнасилват по тъмните нощи,
усти им запушват, та те да не пискат!“
Той стисна юмрук и при Левски се върна,
отчупи набързо от питката мека,
и чашата цяла със вино обърна,
та викна високо: „Но, българи, нека!
Задружно да върнем земята си наша,
свободни и волни да бъдем – нали?!
А не да сме хапки във тяхната каша,
и не да сме същите - все будали!“
Така превъзбуден, в устата си гладна
поставяше бърже - след залъка - залък,
а огънят пукаше в тази нощ хладна...
До тези очи беше огънят малък!
И щом ме погледнеше – пръскаше жар!
Че тупкаше в него голямо и тежко -
сърцето му беше същински пожар! -
сърцето на дракон, макар и човешко...
А другите трима стояха встрани,
изчакваха гладните да се нахранят,
и виното болката да отстрани
в душите на тия, родина що бранят.
Облечен във дрехи – изгладени, чисти,
единият - син на търговец известен,
пленен от на Левски очите лъчисти -
познавах баща му, бе умен и свестен.
До него – Никола, сладкар от Браила,
на гости на брат си във Букурещ беше;
и него бе българска майка поила,
и в него душата на българин вреше!
За третия нищо не мога да кажа,
но беше донесъл той шуби, завивки;
и имаше много мезета в багажа,
вината му бяха наистина пивки.
Накрая приседнахме всичките долу
и, жадни, да пием напълнихме чаши -
за наше отечество, бедно и голо;
за тия мечти, де са също и ваши!
Говорихме дълго, и песни запяхме,
не беше ми лесно на мен да си тръгна.
Шестимата там като братчета бяхме...
И щом се изправих, в ребрата ме ръгна.
И, Ботев, погледна ме пак като бик,
с ръката си мъжка за шуба ме хвана;
разтърси ме здраво отново за миг,
та пак да реди като даскал захвана:
„Ще дойдем в България и ще се бием!
И щом победим, ние с рани прободни...
Които сме живи – отново ще пием,
че роби не сме, а сме вече свободни!
И пак да ни мачкат - не ще им дадем,
да ходим наведени повече няма!
От нашите ниви сами ще ядем,
оковите тежки съборим ли в яма.
Не можем да траем тираните вече,
на север от Дунава все свобода е!
Сърцето ми цяло се къса, човече,
за тая България плаче. Ридае!!!“
На тръгване малка молитва си казах,
та виното думите нека полее.
За срещата никому аз не разказах.
Ранения молех се да оцелее.