Ела при мен, поете
Ела при мен, поете, искам още да четеш,
и приказките свои да разказваш!
Със думите си сладки ти не спирай да плетеш,
душата ми не искам да наказваш...
Не зная аз дали си срещал истинска любов,
и жаден с коня нощем си препускал;
живота си дори да жертваш, бил ли си готов,
та зидовете свои си напускал?!
Дали си бързал някога да стигнеш в ранен час
до сплетените в утрото къдрици?
Дали по тез гори си вдигал копие и глас
над дебнещите в тъмното тигрици...
Преплитал ли си своите юмруци ми кажи
с разбойници, изскочили от мрака?!
Защото тя във нощницата своя там лежи,
да чуе твоя глас отново чака!
Дали си я прегръщал ти във броня под луна,
потънал в аромата на косите?
Кажи ми, ти обичал ли си истински жена,
целувал ли си устни до насита?!
Обичал ли си, както аз обичам те сега,
макар и твоя образ да не зная?!
И чакал ли си, както аз те чакам тук, в тъга?
В потъналата в римите ти стая...
Ти с думи сладки приказки не искам да плетеш,
душата ми не искам да наказваш!
Ела, поете, моите очи да прочетеш!
По тялото ми с длани да разказваш...