Моряк
Не съм те докосвал от век... или два.
Кажи ми, усети ли пак светлината?
Аз вече съм старец и ходя едва,
но помня как светеше цяла луната!
Видях те на пейка, на метри от плажа -
тъй хубава беше, а аз – млад моряк.
Но твоята хубост на кой да разкажа,
и срещите наши на златния бряг?!
На себе си. Само за мене остават,
поглеждаш ме още с очите си черни...
И хиляди дни между нас да застават,
милувките помня, тъй сладки, вечерни.
Събрахме се – всичко потъна във сенки,
и в утро неземно се нощ заобръща...
Как твоите устни целуваха бенки...
...по моята гръд - пак се споменът връща.
Затъвахме, газехме нейде из рая
и слепи душите ни, влюбени, две
тъй бързо се сливаха, щом без да трая
аз идвах при теб, че любов ме зове!
Любов беше! Жива! И двама летяхме
над ниви, градини, реки и гори...
В небесните царства изгубени бяхме,
но нашата обич не се умори:
По лунни пътеки ни вдигна мъглата,
пред нас да разкрие нечувани тайни;
и грош не поискаха там за отплата,
че бяхме в море от кристали незнайни!
По сто лабиринта безкрайните нощи
ни водеха в замъци - кули високи.
Планети прелитахме, искахме още -
по сто лабиринта и в триста посоки...
Но в утрин една аз заминах, унил...
На прага любим в жар ме гледаше ти:
морякът за курс беше там подранил -
нахлузил фуражка, той хлопна врати.
И ето че тръгнах... Да, тръгнах на път -
изглеждаше сън, не повярвахме ние.
Там трябваше двете сърца да го спрат!
Ах, болката в мен още гние ли, гние...
И помня ги, помня писмата ти аз,
и мене разкъсваше същия глад!
Изплаках тъй много – насън, и на глас;
години по кораба брули ме хлад.
Не съм те докосвал от век... или два.
Оставих пътека назад по сланата.
Аз вече съм старец и ходя едва...
След теб не погледна ме вече луната.