Художничката
В тъмна нощ тя рисува все съща картина:
"Към Луната лети господин с телескоп."
Само нейното име аз зная - Мартина!
Но не бързам заникъде - вече съм роб...
Има малка мансарда в съседната сграда,
тъй чаровна брюнетка на трийсет и пет;
да я зърна - за мен всеки път е награда -
как целува тя палеца свой за късмет.
Щом държи огледалцето, с трите молива
край очите си топли чертае море;
и със каничка малка цветята полива...
Тази сутрин е с шапка в кафяво каре.
И отваря на входа във девет вратата,
да поеме по правия сив тротоар.
Бързам аз да извадя отново брадата
и перуката дълга от куфара стар...
Ето - вече съм скитник, в зацапана риза,
но във джоба си нося пак малко сребро -
за изкуството нейно, дори и във криза,
с трите франка и днес ще направя добро.
На отсрещния бряг съм, кафе да си взема -
заговаря ме чакащ на спирката мъж;
и прехвърляме думи, от тема на тема,
под ръмящия кротко отгоре ни дъжд...
Тя отключва решетката, вън да избута
колелото с табелката с цвят на розе,
и във тази вълшебна и кратка минута
се усмихват мъжете по Шан-з-Елизе...
Тази малка витрина нае в ранна пролет:
като пъстър синигер - сред градски потоп!
Срещу мен вече виждах поредния полет:
"Към Луната лети господин с телескоп."
Чувам - плахо опитва наблизо да лае
малък пудел, завързан за тежък капак;
вестникарката млада отново дошла е -
разпозна ме, и идва усмихната пак:
Получава от мен пет сантима и цвете -
булеварда пресича, притичвайки, тя:
отдалече ги виждам как бъбрят си двете -
зад файтоните спрели с бинокъл следя...
И отнасям към своя дом тази картина,
от вълшебните багри съм цял окован -
че рисунките нейни - прекрасна градина -
вече станаха двайсет на моя таван!
Да я гледам в ръцете си - жива наслада,
да прокарам дланта си, на краските роб...
Ала днес - на гърба ѝ, каква изненада:
"Аз сънувам все теб... Господин с телескоп"!