Сън в дъжда
Толкова мрачно, и толкова хладно е,
щом самота ме владее омразна...
Чакам я пак, че сърцето ми гладно е;
чакам я пак, че душата е празна!
Няма звезди, от небето валяло е;
помня дъжда колко нежно шептеше.
Още съм мокър – по моето тяло е!
Още съм мокър, по мене туптеше...
Бях във ръцете ѝ, бавно ме галеха,
моите длани те търсеха още.
Устните нейни в мен огъня палеха -
беше жената от предните нощи!
Топли гърдите ѝ жадно напираха
в този мираж любовта да събличат.
Пръстите малки отново не спираха
пак да докосват, и пак да обичат...
Живи очите ѝ все ме напиваха,
после за кратко потъваха в мрак.
Думите нейни в духа ми се впиваха,
сякаш магия ме стягаше пак!
Искам на стола да видя как бялата
рокля дантелена сутрин лежи.
Искам наяве да бъде тук цялата...
Истина искам, не сън и лъжи!
Още съм мокър, по моето тяло е -
колко минути в ума ми туптеше?!
Няма звезди, от небето валяло е;
помня дъжда колко нежно шептеше.
Толкова мрачно, и толкова хладно е,
щом самота ме владее омразна.
Чакам я пак, че сърцето ми гладно е.
Чакам я пак, че душата е празна...