Обесването
Падам, майко – бесен ли съм, бесен!
Утрото по преспите се стели...
Аз обаче ида с тъжна песен -
виждам ги въжетата дебели!
Виждам ги, към тях са ме повели:
седем са до мен, отзад – петима.
В черно три жени са се навели,
чака ме греда непоклатима!
Виждам ги мечтите ми да падат,
жив до де съм ний да се преборим;
плановете, думите – пропадат,
тоя бич задружно да съборим.
Тъжно е сърцето, че е жалко,
газя снеговете за последно.
Нека да остана още малко,
връщайки се в миналото бедно...
Ето ги, на двадесет разкрача -
две редици с пушки наредени,
гледат ме веригите да влача -
всички са навярно заредени.
Спират ме желязото да махнат,
кратко и със попа да говорим.
Бесят ме, та другите да „ахнат“,
бесят ме, но ние ще го сторим:
Българинът няма все да трае,
трябва да постигне свободата!
Волята дано да заиграе,
мен дори да чака ме бедата...
Впрегне ли се силата народна,
всички на едно да се надигнем,
зная - на земицата ни родна
равенството ние ще постигнем!
Тъжно е сърцето, че е жалко -
минаха ми дните насред иго.
Много ли направих, или малко...
Господи, за битка събуди го!
Качват ме на буренцето, ето,
примката по мене ще се впие.
Времето – студено и проклето,
нека още малко да ме бие!
Срещите безбройни да ги сещам,
колко хора гледах във очите?!
Спомени последно да усещам.
Иде изгрев, идат и лъчите...
Сбогом, мои облачета бели,
аз не доживях свободна песен.
Падам, без оковите дебели!
Падам, майко, бесен съм обесен!