По ръката ѝ
По ръката ѝ бавно прокарвах три пръста -
като птица прелитах, почти я докосвах.
До дланта ѝ достигах, заспала на кръста,
и минутите тихи небрежно прахосвах...
Вече беше потънала в сън – като есен,
уморена да носи тъй много листа.
И дъхът ѝ долиташе в мен като песен;
като дъжд, който бавно попива в пръстта.
По гърдите ѝ търсех къде да разбия
моя кораб с рубини, сребро и топаз.
Но достатъчно можех ли там да отпия,
щом очи тя отвори в най-ранния час...?!
В полумрака към голото рамо препусках
във очакване пак на гласа ѝ в зората.
И завардил пътеките, бдях и не пусках
да проникне дори пеперуда в гората.
Продължавах да слушам вълшебната песен,
да целувам пак хиляди нови места...
Да целувам и в зима, и в лято, и в есен,
и да гледам как падат по мене листа...