Изповед на скъперника
Доброто, аз, във хората - все исках да го зърна!
И същото обратно обещавах...
Но щом се появи, решавах нищо да не върна,
и себе си единствено гощавах.
Така започнах денем с добрините да се любя,
а вечер ги отнасях у дома си;
дори частица мъничка не исках да загубя -
затварях и прозорци, и тераси!
Оглеждах се на пътя кой добро ли ще ми стори,
цветята да събирам все не спирах;
натрупаха се купчини по стаи, в коридори...
Каквото мога – бързичко прибирах.
Но ето че веднъж една старица ме попита,
дали да дръпна лекичко не мога -
в петата ѝ - една топлийка мъничка забита,
та болка да затихне и тревога.
Забързано отминах и дори не отговорих -
тъй много ми тежаха добрините!
И в моя дом вратата аз след себе си затворих,
че трупах още там по планините.
Но месеци изминаха, та даже и години -
след този ден аз нищо не намерих!
В повехналите, дълго време трупани градини,
един следобед тъжен поглед вперих...
И най-нещастен, тъжен вече ходех по земята,
самотен се по улиците скитах,
че с моята душа, що само ползите пресмята,
напразно за доброто вече питах.
Тогава аз разбрах, че добрините да събираш,
да гледаш само себе си – не бива!
Добро да вършиш никога не трябва ти да спираш,
та щастието все да те напива...