Последният човек
Последният човек вървеше бавно по брега,
поглеждайки нагоре, към небето;
след него се извиваше пътека по снега -
последната пътека край морето.
Той още си повтаряше: "...ще дойде някой тук!",
не спираше в нощта да се надява;
вървеше без да знае, че отдавна никой друг
не виждаше луната да изгрява...
Последният човек извади дяволски късмет -
металното сърце не спря да бие!
Макар и беззащитен, този малък силует
не трябваше от никой да се крие.
Останките от кораби в студената вода
напред, към хоризонта се редяха;
а в мрака, зад градината, се виждаше града,
над който вече птици не летяха.
Самотните гиганти от желязо и бетон
размиваха се в тъмната картина;
стените и комините под звездния балтон
се ронеха година след година...
Последният човек назад погледна тъжно пак
към огъня последен - там, на плажа...
Към пламъците, борещи се с този плътен мрак -
последен фар, последна земна стража.
Накрая на пътеката отново се поспря -
последният човек на стола седна;
до устните си малката хармоника допря...
С надежда към небето пак погледна.
Последният човек... Дано остане само стих!
Дано безкрайно дълго в мир живеем!
Веднъж дошъл си ти, веднъж и аз се тук родих...
Нима кръвта си нужно е да леем?!