Огън малък свети в мрак
Там, в душата на поета
край замръзнал горски път -
даже думите да спрат -
нощем трепка силуетът
на един добър човек,
който чака век след век.
В топли дрехи е облечен,
на главата му - калпак.
Огън малък свети в мрак...
Свети пламъкът далечен
в бяло мраморно лице
с две протегнати ръце.
Но луната щом изгрее...
Оживява бързо той -
тръгва пак по пътя свой!
Иска песен да запее,
пак сърцето му шепти
и забързано тупти...
Пролетта разтваря длани,
колко бързо идва тя -
бликват билки и цветя!
Над зелените гердани
светят хиляди звезди...
Топлината победи.
В миг поетът се събужда
с мокри, парещи очи...
Тази нощ не ще мълчи!
В малка стая, някак чужда,
той на своята тъга
цар ще бъде, и слуга...
Зад самотни бели щори
пак е стиснал своя лист
и, пред свещника златист,
той не спира да се бори
с лабиринти от слова
нейде в своята глава.
Взел сърцето на Човека,
който носи вечността -
верен син на Мъдростта,
прави своята пътека,
като в тъмното кове
кратки сини редове...
Накъде ли го повежда
мълчаливата луна?
Пак към стари времена?
Или дава му надежда,
тя, за утрешния ден,
ако бъде той студен?
Сиви облаци напират...
Скоро тази светлина
ще изгуби, без вина.
Но до края той не спира
да преследва любовта -
страст на хиляди лета!...
Там, над онзи път далечен,
там, над спящите ели
ситен сняг в нощта вали...
В топли дрехи е облечен,
на главата му - калпак.
Огън малък свети в мрак.