Църквата
Църквата, църквата! Тя ни запази -
в гъсти гори, по скали и във киша.
Кръстът пазител е вечен за нази,
жив е в душите ни, огнено диша!
Колко държали са тия потири,
медна камбана къде не удари?!
Пее балканът за тез манастири,
пеят реките, и камъни стари...
Там по стените зографи безбройни
денем са писали думи заветни;
нощем сълзи са редили поройни,
що са рисували образи цветни.
Горе в таваните тъмни, на свещи,
верните дякони скришно редили
книгите скъпи с молитви горещи,
де са предците ни нявга родили:
Дали надежда на болни, на здрави,
пуснали лъч през прозореца тесен;
дали ни сила да бъдем корави
с техния огън, и с тяхната песен!
Тази любов във гърдите се пази,
и упование всекиму дава -
своята длан, ако някой загази,
църквата бързо към него подава!
Колко по храмове хора са пели;
колко са влизали все да се молят?!
Черни забрадки на входа, и бели,
там се редили от Бога да волят.
Колко ли майки са вяра наели;
топли сълзи и ръце са се плели?!
Колко са двойки по пътя поели,
че са във обич под кръста се клели...
Колко са свещи до доле горели,
колко са люде нагоре шептели
де са сърца им кипели, та врели
та заобичали тия постели...
Тя, дето стоплила бедни сираци
и във търговците пламнала видни -
вярата няма да пусне мераци,
що да поробят иконите свидни!
Вярваме в Бога във дните студени;
вярваме в него когато е тъмно.
Българи всякъде, що са родени,
ходят изправени в равно и стръмно!
Църквата жива е, църквата диша -
куполен блясък лети на талази!
В колко сърца ли е сторила ниша?!
Тя ни по пътя душите запази!