Цар на портата на ада
Цял живот, ще призная, в охолство живях,
имах злато безчет и палат край река;
с най-голямата власт дълго време все бях
и съдбата на всички държах аз в ръка...
Бях дете на велик, легендарен храбрец,
уважаван от всички народи навред;
на монарх, който беше и първи мъдрец,
че навсякъде с ум въдворяваше ред.
Но погуби го болест в един хладен ден
и по негова воля - наследник бях аз.
От служители много бях там ограден,
всички дадоха клетва за вярност на глас.
На огромното царство не знаех площта
и не бях надарен с много мъдри слова,
но качих се на трона след своя баща
и корона вековна поех на глава.
Край ушите ми шепнеха много усти
и съвети се сипеха - денем, и в нощ,
та ликът ми пред хората все да блести
и войската ни първа да бъде по мощ.
Да царувам - оказа се хубав живот,
изминаваха месеци - зими, лета...
Но застанал над тих и спокоен народ,
на жестокост и алчност отворих врата...
По пътека поех на пороци, на грях;
сиромашки очи не поглеждах дори -
като татко си умен, уви, аз не бях,
и не мислех за хората - в мрак - до зори.
Да пролива потта си над черния плуг
принуждавах старика, за мое добро:
подчинявах селата с железен юмрук
и сандъците пълнех със мед и сребро.
Милиони обричах на бедност, на глад,
че с налозите стигнах аз твърде далеч...
И бунтовници гонех по път и площад -
непокорни глави бързо свалях със меч!
Не отричам - назад щом погледна сега,
осъзнавам, че болест било е това...
Че за хората дявол бях черен, с рога,
та дори и с корона да бях на глава.
Но не търсех, уви, за душата си цяр,
та макар да ми казваха, че съм жесток,
и се носеше славата моя на звяр,
по земите си пуснал най-кървав поток...
Но един ден бедняк ни пресрещна край вир -
великан с тежка брадва и мнооого бойци...
Пред нозете му падах да моля за мир,
обещавах му власт и луксозни дворци!
Ала с поглед студен ме пронизваше той,
там мнозина зовяха за смърт на мига!
А войниците мои не влизаха в бой,
че не виждаха те в тези хора врага.
И за миг осъзнах, че сме паднали в плен,
че от трона съборен съм вече, уви:
задрънчаха студени вериги по мен
и наведохме всички покорно глави...
Окован, аз поведох колоната сам,
а край пътя се сбираха хора с деца -
от очите им бликаше яростен плам,
силен гняв се четеше по тези лица.
И така, озовахме се в тази беда,
че с болярите бяхме заключени там -
по тъмници лежахме, без хляб и вода,
и измирахме бавно, потънали в срам...
А отвън се събираха хора безброй,
великанът ги чакаше в тази гора:
от парите по равно раздаваше той,
до последна жълтица и медна пара...
-Този разказ е истина целия, знам -
по земите си палил си кървава клада!
Празненствата не стихват от седмица там,
че си вече при нас, на портала на ада...